Танцът - древен колкото човечеството
Танцът поражда с появяването на индивида и е античен, колкото самото човечество. Това е обща позиция на всички създатели, занимаващи се с история на танца. Разбира се, в артистичния си възторг някои от тях стигат до грешки. Такъв образец е изразът, че танцът е „ примитивен като живота ”. Трудно обаче можем да си представим една, две или повече амеби да танцуват. Вярно е, че играта се появява още при животните. Но не всяка игра е танц. Танцът е човешко събитие и има културна природа.
Танцът поражда като част от фолклора, той съставлява една от най-старите прояви на национално творчество. Най-древните ловни и военни сюжетни танци са били елементарен изразител и подражател на битието на индивида. Танцът се ражда от практиката на хората и става нейно отражение, само че освен. Той получава свои характерни функционалности в живота на античните хора. Част от битието на индивида в древността представлявало неговото магическо свързване посредством танца с божественото, с оглед постигането на някакви всекидневни цели. Наред с ритуалното танцуване по разнообразни мотиви като раждане, женитба, гибел, в първобитните общности, са се изпълнявали също и танци за забавление. В другите исторически столетия танците имат собствен характерен обществен образ, който се надгражда и развива от тяхната първична естетическа природа. Постепенно простите стъпки, скокове и завъртания, които всеки можел да извършва, се усложняват механически. Така в античните цивилизации (Египет и Индия) танците се трансформират в изкуство, за усвояването на което,се изисква особено образование. Всяка ера идва със своите танци, които отразяват духа на времето. Всяка цивилизация, всеки народ, както и обособените обществени общностиимат своите танци, в които по характерен метод са кодирани техният битово-културен, етнически темперамент и тяхната общностна културна еднаквост. Танцът трансформира общественото си значение и полезност през вековете. Съвсем разумно в дългата история на танцовата просвета се появяват също и многопротиворечия. В Древна Индия танцът е бил значима част от публичното и обществено построение. Танцовите умения се смятали за симптом на положително образование също и в Древна Гърция. В Римската империя обаче танцът последователно изгубва своя социално-културен авторитет и акцентът при него пада върху зрелищния и еротичния му темперамент. През Средновековието християнската черква в началото възприемала танцовия фолклор и даже го употребила при богослужението. След Вселенският събор през 692 година обаче църквата категорично не разрешава танца, публично и изрично го жигосва като „ бесовски ” т.е., подбуждащ греховни усеща. Въпреки компликациите през междинните епохи танцът въпреки всичко продължава да съществува в националните тържества и в изкуството на пътуващите актьори. Той занапред ще се развива и ще продължава да се усъвършенства като изкуство: ще утвърждава изконното си право да бъде част от живота на хората,ще им доставя наслада в тяхното всекидневие и обичай, редом с това като съставен елемент от духовната просвета, ще ги въодушевява и възпитава в духа на хубостта и хармонията.
Още през ХV – ХVІ век, по време на епохата на Ренесанса в Италия, на танца още веднъж ще стартира да се отдава голяма респект. Ще се появи специалността „ хореограф ”, както и през днешния ден назоваваме индивидът, който съчинява танци. През 1661 година в Париж крал Луи ХІV ще сътвори Кралската Академия за музика и танц и ще повери на 13 танцмайстори задачата да запазят танцувалните обичаи. През ХVІІІ-ти век танцът ще се откъсне от строгите дворцови форми и ще се построи стройната система на европейския типичен танц. Той ще се появи като резултат от комплицирания и нескончаем развой на развиване, през който минава танцовата просвета на Европа. Тя ще се построи извънредно върху основата на танцовите форми от античността и античния Изток. Затова точно е нужно тук да обърнем взор обратно към древността, където в разбирането и вижданията за танца на хората доста преди Средновековието, е заложена истината за неговата същина.
Преди хиляди години в Египет танцовите ритуали на античните египтяни били свързани с тяхната вяра, учредена на тотемизма – обожествяването на разнообразни животни: крокодилът, ястребът, бикът Апис. Легендата за гибелта и прераждането на свещения бик се пресъздавала посредством обреден театър – в продължение на 40 дни 40 танцьорки полагали грижи за уловения бики танцът към него не спирал нито за момент. Фараонът също осъществявал своя контакт с боговете посредством танц, именуван „ бяг на фараона ”. Чрез танцът се изобразявало придвижването на звездите и слънцето, което било символизирано от самия фараон. А слънчевият фетиш подкрепял божествения генезис на фараонската власт.В основата на цялото египетско изкуство стои опитът да се обезсмърти живота. На тази цел били отдадени обредните танци, с които точно се чествали другите култове (към Озирис и Изида, към задгробния живот). Тези танци, също както и битовите претендирали от ден на ден професионално готови танцьори, които да владеят майсторски телата си. В резултат техниката на египетските танци се развила до едно доста високо равнище и оказала огромно въздействие върху по-късната танцова просвета на антична Гърция.
В Китай музиката и танцът били свързани с храмовите ритуали. Постепенно се оформили два жанра – цивилен и военни танци. Магическите заклинания в ритуалните танци били заместени с тържествена обредност. А под въздействието на конфуцианството, на танца почнала да се придава етическа устременост. През първото хилядолетие 
на нашата епоха китайското танцово изкуство доближава същински подем. Към края на хилядолетието обаче танцът престава да съществува независимо и се трансформира в помощен детайл в театралните спектакли. Докато през ХV и ХVІ век се зародила към този момент китайската балетна пантомима.
Индийската танцова просвета от своя страна е равна по възраст на египетската. В индуското изкуство съществува триединството на танц, лирика и пластика, обусловено от устрема към синтез сред другите изкуства. Артистът бил по едно и също време артист, танцьор, мим и трагичен артист. Силно развито било изкуството на развлекателния танц. Бог Шива (разрушителят на злото съгласно триединството на брахманизма: Брахма – основател на света и Вишну – пазителят) бил наименуван „ натараджа ” – „ стопанин на танца ”. Със средствата на танца господ Шива разрушавал всяко зло. По-късно остарялата вяра на брахманизма (самата тя произлизаща от ведизма – ведите са най-древните литературни произведения на Индия, от които се счита, че произлиза театъра) последователно минала в индуизъм. Старите ритуални танци били превърнати в средство за подсилване на новата вяра. Както Ана Александрова написа – култът към Шива остава един от най-разпространените, а в някои от храмовете на танцуващия господ и до през днешния ден се пазят танци от преди 3000 години.
През дванадесет вековното развиване на гръцкото изкуство танцът заемал най-видно място. В Древна Гърция – люлката на европейската просвета –танцът също се раждал по едно и също време от потребностите на бита и от религиозните култове. Театралните спектакли в антична Гърция спазвали традициите на националните тържества. Едва по-късно танцът се обособил като независимо изкуство с развита техника. Положително отношение към него имали философите Сократ, Платон и Аристотел. Те ценели танца даже като морална категория. „ Платон виждал в него едно от значимите средства за образование. Сократ самичък вземал уроци по танци... ”, а съгласно Аристотел „ танцът взел участие в понятието положително ”. Елините виждали в танца „ единение на духовна и телесна хубост ”, както отбелязва Сирийският грък Лукиан (около 120-180 година прочие н. е.) – изучаването на танца било наложително за постигането на естетика сред телесното и умственото развиване. Същественият извод, до който доближава и нашата съвременничка – авторката Любов Димитриевна Блок е, че доста от правилата на древногръцката танцова просвета минават в основите на европейския типичен танц.
За Гърция обаче последвала войната с Рим, в която тя била дефинитивно покорена. И въпреки всичко „ покорената ” наложила въздействието си над целия нравствен живот на своя поробител. Фактът, че античен Рим се трансформирал последователно от град-държава в многонационална империя неизбежно предопределя подражателния темперамент, както на цялостната му цивилизация, по този начин и на танцовата му просвета. Първоначалната концепция за хубостта при гърците в римското изкуство към този момент отстъпва пред концепцията за насладата. Гръцкият сценичен танц бива очистен от религиозния му смисъл и трансфорат във вълнуващо представление. Римляните предпочели цирка пред по-трудните за осмисляне театрални спектакли. В рамките на римската цивилизация пантомимата достигнала своето най-високо развиване, като танцът се трансформирал по-скоро в бижу към нея. Любопитен и в същото време индикативен е фактът, че императорите Тиберий, Калигула и Нерон, които се боели от вълнения, заповядали да бъдат изгонени от Рим всички танцьори и мимове. Домициан направил същото. След тях пък различен император заповядал да бъдат събрани 3000 танцьори, които да развличат масите по време на идващ апетит. „ Този път били изгонени философите! ”.
След рухването на Римската империя съгласно цитираната към този момент Любов Блок битовите и паметните танци изчезнали, само че професионалните били непокътнати. Пантомимата се съхранила през Средновековието и минала във Възраждането, с цел да стане по-късно част от балетното синтетично изкуство, като език на балетния театър става танцът. Но до момента в който хронологичностигнем до изкуството на класическия балет като танцов род, който се оформя през втората половина на 18-ти век, откакто преминахме през тъмните междинни епохи от европейската история първо ще се спрем наВъзраждането. По времето на Ренесанса ползата към танцовото изкуство се възражда с нова мощ. През 14-ти век обществените и фолклорните танци били на процедура неразличими. Популярните фолклорни танци в кръг последователно влизат в домовете на аристократите, които ги възприемат като средство за вечерно развлечение. В кралските дворове на Европа през втората половина на века се появяват и церемониалните танци, които са свързани с въвеждането на химните. При тяхното осъществяване рангът определял реда на участниците. С течение на времето танцът се трансформира в „ инструмент за обществено другарство ” с изразени естетически и духовни стойности. Социалните танци се затвърждават като присъщ детайл от живота на висшето общество, пригодени към етикета, морала и съответните правила на държание.
С развиването на музиката през 18-ти век танците получават все по-голямо публично и обществено значение. От аристокрацията до елементарния селяндур – всички пластове на обществото танцуват. Редуват се полка, мазурка, полонез, тарантела, фанданго, фламенко, кадрил. Типичен салонен танц, който се извършва е Менуетът, именуван още „ танц на етикета ”, поради неговите извънредно официални и премерени придвижвания и жестове. След ерата на Менуета (1650-1750 г.), обаче идва ерата на темпераментния Валс (1700-1900 г.). Той произлиза от немския национален танц „ лендлер ” и идва във Виена от Шварцвалд. Първоначално се отличава с внезапни подскачания, само че последователно музиката в размер 3/4 стартира да се играе по постепенно, а танцьорите провлачвали крайници, въртейки се в прегръдка (името „ валс ” идва от немски „ валцен ” – плъзгайки се като обръч). Със своя затворен хват и непосредственост сред сътрудниците, валсът внася нова фамилиарност в обществените танци и насочва съществено предизвикателство към моралните конвенции на обществото. Император Павел І го не разрешава в Петербург. Виенският валс обаче се танцува най-вече от младите, които не се опасяват и от Църквата, оповестила танца за аморален. Те с наслада се отдавали на чувството за независимост, което високото движение и подвижността на валса основават. Въпреки, че е осъждан и отричан, само че и тъкмо заради това, този танц внася радикални промени в обществените връзки. Валсът превзема цяла Европа и се трансформира в сензацията на ХІХ век. Жизнерадостният кан-кан по това време също е на респект и той от своя страна покорява феновете на танца в Париж. Паралелно и доста бързо се развиват както обществените танци, по този начин и професионалното танцово изкуство. В края на 18-ти, началото на 19 в., когато се оформят концепциите на Романтизма танцът като изтънчено изкуство израства най-вече в областта на съсловия ческия балет. Романтиците, изповядващи религията на възприятията се афишират против естетиката на Просвещението и 
Класицизма. В сантименталното време изпъкват стремежът към независимост на личността и страданието от съществуващото противоречие сред блян и обществена реалност. Епохата на Романтизма се оказва доста удобна почва за развиването на балета, който по самобитен метод отразява действителността и разкрива значителните страни и несъгласия от публичния живот. Класическият танц по думите на Ана Александрова реализира своите благоприятни условия да превъплъщава прочувствения свят на героите, техните мисли и усеща, и даже философските хрумвания на дадената ера.
Говорейки за класическия танц не можем да подминем името на Жан-Жорж Новер(29.04.1727-19.10.1810), който остава в историята с прозвището: „ Баща на балета ”. Своето творчество той завещава в книгата си „ Писма върху танца и балета ” (1760), където обобщава новаторските естетически търсения на 18-ти век и ги съчетава в единна реформаторска система. За Новер балетът е „ драматургически наситено представление, в което се сливат пантомимата и танца ”. Отхвърляйки концепцията на Класицизма за единение на място, време и деяние, той разпростира балета в многоактен театър, съгласно правилото на „ действения танц ”. Като хореограф той вкарва присъщите позиции на ръцете и краката, които са в основата на класическия танц. Със своите реформаторски правила Новер си завоюва също по този начин правото да бъде именуван „ най-великият реформотор ” и „ основател на действения танц ”. Балетмайсторът – учредител на самостоятелността на балетния род – приканва хореографите да бъдат самобитни в своето творчество и да основават собствен личен жанр. Неговата рождена дата 29 април е избрана от ЮНЕСКО за Международен ден на балета.
Сякаш, с цел да изпълнят неговото обръщение, цяла плеядатворци от края на 19-тии през целия 20-ти век с неповторимия си почерк разписват своя самостоятелен жанр в изкуството на танца. Техните креативен изяви са свързани и с „ неспокойния ” дух на времето, търсещ и налагащ доста промени. Епохата на Модернизма идва със устрема към нови идейно-естетически схващания, отхвърля обичайното и класическо изкуство и търси другите изразни средства. Модерният танц се изправя против класиката и романтизма по същия метод, по който преди този момент сантименталният танц въстава против перфекционизма, студения естетизъм и ограничавания „ речник от придвижвания ” на балета: „ Но макар гръмките изречения и огромния възторг на романтиците в танца не доближават домного по-голяма освободеност от класическия танц. Техните произведения съдържат избран брой пантомимически жестове, голям брой балетни стъпки, пози взети от Гръцките вази и Ориенталското изкуство. Модерният танц в реалност следва реализирането на идеалите на сантименталния танц. Той се афишира изрично против измамността на класическия танц, определяйки като своя основна цел експресията/изразяването на вътрешния импулс; ” (Росен Михайлов, списание Art&dance – „ Бунтът на придвижването ”). За модерния човек танцът към този момент не значи само балет. Самият типичен балет като „ специалност на танца ” отстъпва място на актуалния танц, който Мила Искренова дефинира като „ позиция, персонална философия и вътрешен взор към света ” (списание Art&dance, „ Формулите на модерния танц ”).
Представите за смисъла, ролята и мястото на танца в другите общества се сменят. Но самото му наличие в живота на хората остава константна големина. Магическата мощ на танца повлиява доста човешки ориси, до момента в който неговата лична историческа орис следва значително културното и цивилизационно развиване на цялото човечество.
Автор: Силвия Тодорова, Дипломна работа: „ Културно-психологически разбор на танцовите школи в модерна София и съществени PR измерания на техните практики. “
Инфо: www.dance-relations.com
